ike, язека, като си пием уЙски, за кого да гласувам?

Ми, ако пиеш ирландско уЙски гласувай си за ИРА.
Гласувайте за БСП да ви дигнат пенсиите: http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/06/2 ... ef=miniurl

the excess is supply is exported into mainly Austria and the Netherlands at negative prices

Yeah, that might be a cool story but most of the time they end up buying France's nuclear electricity...

Ден2. Акванавти.

Лагерът явно започна да става в 6, щото по това време щастливото ми хъркане и пърдене (поне първото) бяха прекъснати от бъбриви досадници. Разтърках кисело очи, и се заех да се опитам да започна деня. И попаднах във вечния си затворен кръг – без да пия кафе съм почти безплезна съвкупност от кости, мускули и тъкани, лишена от контрол и оставена на произвола на неработещ мозък. А за да си направя кафе – трябва поне малко координация. Криво ляво си направих кафето, закуската и понеже знаех, че днешния ден ще е дълъг – рано-рано се изстрелях. Псувах на ум, че обувките са ми влажни от вчера. Прегазване на река, втора, трета, четвърта, пета... а, не, нямаше толкоз реки наоколо, просто... виждали ли сте змии в брачния им период - това правеха пътя и реката горе-долу. Когато и двата ми крака бяха мокри настигнах познат силует... Наката. Успях да покарам за кратко с него. Последваха още амнайсе пресичания на река, в която краката ми бяха толкова мокри, че чак почна да ми харесва. Накрая имаше дори бутане нагоре в стръмна река. Настигнаха ни Шуменци – Анелия почти беше спечелила обиколката на Витоша и дошла на другия ден да отмаря с нас. Разбира се, моят дебел и мързелив гъз бързо бързо изостана от айляшкото им темпо. Изкачихме баира и Атанака Сенсей заяви, че стръмното е свършило и почва гадното. Учудих ли се – не! Все пак клубът е Крив, а вселената – Перпендикулярна. Е, малко след като напече и реших да се напръскам със слънцезащитен крем се смрачи. Посетихме Караджов Камък, реших, че колкото и да е много пътят – мястото е зареждащо, а батерията на телефона ми пада и трябваше да зареждам. Много неща мога да кажа за Караджов Камък, за стръмните стълби, за течащите вади по гладкия камък и паянтовите парапети – но горе си струва да се качи човек. Виждаш много, усещаш още повече. Много хора, писатели, фотографи са се опитвали да опишат красотата на Родопите, но може би само родопските песни успяват да предадат духа на таз планина. А тази година този дух беше разсърден от безразборната сеч и безогледното отношение на хората към природата и този справедлив гняв понесохме и ние този ден. Продължих нагоре с бавното си магарешко темпо – без много почивки и без да се застоявам, хапнах един бърз сандвич на Аква Тепе и продължих. Новата ми Кочка щастливо газеше каменистата пътека на Кончето и ми позволи да я мина с прилично темпо. Трудно можеше човек да изтрие широката усмивка от лицето ми. Е, започващия дъжд се постара. Скоро след Кончето се изсипа и град и изви смразяващ костите вятър. Слезнах в страни от пътя и се скрих на завет до едно по-големичко дърво и спокойно си зъзнех, чакайки градушката да прекрати с перкусиите върху каската ми. Дъжда намаля и продължих да си кретам по пътя. Скоро дъжда отново усили и тъжно се огледах за укритие, но уви – от ляво урва, от дясно – стръмен склон. Дърветата – далече. Видях оставени в страни от пътя бетонни тръби и вече мислех да направя оригами от себе си и да се вместя в някоя от тях, когато видях беседка. Спрях тям и докато дъжд, град и вятър бушуваха наоколо – видях Мария да си крета в рицарските доспехи и се зачудих защо не спря. В последствие ми каза, че като спре замръзва. Е и аз не се потях от жега, но предпочетох завета. Като намаля дъжда продължих и когато бях цялостно подгизнал дойде следващия конник на Дъждокалипсиса – Вятър. Облякох панталона и ветровката си и така малко ми присветна. Скоро дъжда накваси и тях, но аз бях минал на автопилот. Исках просто да стигна до края на това каране. Следваха спускания по черни пътища, каране по било, светкавици, гръмотевици, докато бях в гората един гръм удари толкова близо, че след като изтрещя, видях, че съм клекнал зад колелото си и гледам като питекантроп в метрото. Не беше много приятно (и разумно) карането по билото, когато в съседните склонове природата изливаше гневът си към хората в електрически вид, но просто така исках това да свърши, че просто карах напред без много когнитивна дейност. Малко преди последната пътечка на колелото ми отново му прилоша и ме повърна в една долчинка. Там каската ми и един пън завързаха крепка дружба, а аз се помъчих да разбера 1) как успях да падна толкова глупаво, 2) кое е горе и кое долу и 3) защо лежа в поза, сякаш оплождам майката земя...
Краят на деня представляваше една прекрасна пътечка, но бях толкова уморен, че не я карах, а сурках. Е, разбира се, трябваше да прекосим и една рекичка с вода до коляно, но след като всичко по мен джвакаше – това не беше нещото, което може да ме притесни. Напротив – дори си поизмих колелото. Като стигнах до хижата имаше малко хора, което ме учуди – явно съм или стигнал рано, или нещо не е наред. Там пекна и слънце и всички се разхвърляхме по гащи и оставихме останалото да съхне. Камиона закъсня доста. Нашите Криви приятели успяха да спазарят да ни пуснат по стаите в бунгалата, хората там ни запалиха и камината, около която поникна едно сюрреалистично дрехово-обувчено храстче. Имаше и баня, но нямаше дрехи за преобличане.
По късно, след няколко телефонни разговора, разбрах, че всъщност моето положение си е било даже Айляшко. Групата след мен я е хванала четиридесет минутна градушка, студ, имало е хора с хипотермия, Брадата е можел да мели кафе в устата си и една премръзнала група от хора са взели странното решение да останат да спят в хижата на Аква Тепе. Там Цанко подобри рекорда ми по мрънкане от ПВ4 и представи картината толкова апокалиптично, че моята повест „Изоставени“ изглежда като радостна приказка за зайчета и сърнички.
Разбира се, никой не му умря в ръцете, както беше обрисувал картината там, но доста хора влезнаха в (по късно наречения) клуб „Искам при Мама“ и напуснаха мероприятието на идния ден.
През това време, ние се наслаждавахме на обувчено-чорапените пари, които изпълваха трапезарията на хижата и се радвахме на топлия живот. Аз лично се дупех на камината, с надеждата да затопля калния си гъз. Когато камиона дойде – беше посрещнат по-радушно от заплата. Хората си налазиха багажите, аз побързах да разпъна палатката и пак си легнах с кокошките. Останалите хора спаха по много хора в стая, както и който където го е сварило – в трапезарията.

Полето създавано от устройството възстановява аурата на човек и балансира работата на чакрите