История на едно малко пътешествие из Голям Кавказ с разни случки по пътя.
Както повечето неочаквани неща и това се случи случайно, по време на раздувка с бири и ракии. Но в края на краищата, в началото на септември някои отговорни и други безотговорни другари се оказахме в Баксанската долина на славната Кабардино-Балкарская республика. Но как стана точно това ще разкрием по долу, като обърнем внимание на некои особености и съображения.
По първоначален план-замисъл отиването трябва да се осъществи с тръгване от централната автогара към Истанбул с помощта на автобусен транспорт. За щастие, както по-късно установих, нещата се промениха и вечерта на 04 Септември се озовахме в купе на нощния влак за Варна.
На следващия ден 05.09, в незнаен час, незнаен самолет, с нередовен полет /разбирайте чартър/, трябваше да ни откара във великата руска страна. Съответно изгревът на слънцето посрещнахме на морския бряг, а след едно кафе, направихме сполучлив опит да стигнем до летището. Там ни посрещнаха агенти със съмнителна информация, че май нещо документацията не е съвсем в ред, сиреч няма я, ама в момента се работело по въпроса и щяло да се оправи в движение и т.н.... Хубавото на цялата работа бе, че във ведър глас говорителката съобщи за незнайно колко дълго закъснение на очаквания самолет. Понеже много хубаво не е на хубаво, у някои отговорни другари се получи основателен страх, че ще имаме повече от 24 часа на разположение принудително да разглеждаме Ростов на Дон. След телефони до този и онзи, нещата станаха направо неизбежни.
Най-накрая отнякъде се появи самолет, който набедиха на наш. Кантар дето лъже с по 4кг, блъсканица в залата за очакващи полетите с огромни тълпи руснаци, всички подрънкващи с големи торби, пълни с различни шишета-шишанета, и под звуците на някаква музика се качихме на летателното средство, което оптимистите наричаха самолет. То се засили и се шмугна в най-близките облаци. След донесена от стюардесите гощавка, средството се закани да каца. Дълго се въртя като шугаво из разни облаци, наляво, надясно и изведнъж се стовари с гръм, трясък и силни вибрации на някаква писта. Трудно бих нарекъл изпълнението кацане, но очевидно болшинството руснаци го счетоха за такова и вече преполовили шишетата си, поздравиха пилота с най-различни крясъци, вероятно изразяващи похвала. Не беше изключено по време на лупингите някое шише от салона да се е търкулнало накъмто пилотската кабина и по тоя начин да ни бяха възнаградили с това почти принудително кацане, но всичко свърши и се затътрузихме към пограничния сектор и “таможнята”. Там ни очакваше доверен човек, който осигури и маршрутка до гарата на Ростов, за да хванем на минутата влака от Москва за Налчик. Ростов е интересен град, огромни улици, без нито една дупка, евтин бензин, липсващи задръствания, на места соцреализъм като у нас, но навсякъде ослепителна чистота.
Рекламни постери
Докато чаках сам в маршрутката другите да преминат пограничния контрол на летището, тълпи хора заприиждаха и натовариха до горе моторното превозно средство марка”ГАЗЕЛЬ”. Нищо не можеше да промени тъпата мутра на шофьора, докато една тьотка, очевидно закъсняла, запита за къде ще ходи транспорта. Водачът чак тогава проговори, сказвайки, че и да ходи, няма да са те, тия дето ще ги закара там, дето щяло да ходи. След сложните обяснения, с викове, псувни и проклятия, натоварилото се множество започва да слиза. В това време моите подкрепления, всеки с чохъл на гърба /разбирай нещо като калъф, ама много неудобно за носене и доста тежко/, и 5 кг – раница – ръчен багаж се заизнизаха от таможнята. В това време обменяме опит с шофьора дали и в Балхариа имало такива дураци дето първо се товарят, после питат. Решихме, че дураци навсякъде има и машината пое към гарата. След слалом и умело отбягване на милицейските постове, всички въоръжени с АК-47, а не с пищови като у нас, достигнахме ростовския вокзал. Това е доста внушително и модерно съоръжение, на което нямахме време да се удивляваме и на бегом се отнесохме към полагащите ни се вагони, настанени от проводницата Султанбековна. Руските влакове са доста по-комфортни от нашите, с хиляди перденца и дантели по купетата, но някои от тях са херметик и е доста душно вътре. В купето се запознахме с досегашните обитатели – семейство от Налчик, завели сина си – студент, в Москва. Хората бяха много дружелюбни, нагостиха ни с конфети и сладки, раздухме дежурните теми “как у нас - как у вас”, “преди – сега”, прекосихме Великата река и на залез слънце се понесохме по славната донска степ, сега представляваща обрасъл с тръстики мочур.
Утрото на 6 Септември посрещнахме с грандиозна гледка от степта, по която влакът се носеше, към Голям Кавказ, който предлагаше поглед от Казбек почти до Приелбрусието. Гарата на Налчик беше стара, но също ослепително чиста и поддържана.
Какво да четем
Докато стояхме пред нея, отнякъде се появи субект с вид на нещастник, когото единодушно определихме, че е местния дневален, който въоръжен с метла и лопата, усърдно се зае със събиране на фасове и хартийки изоставени от преминалите пътници, въдворявайки отново военната чистота в района на гарата. Пред съоръжението, под зловещ надпис на тенекиена табела, се бяха спрели групичка люде, които наподобяваха таксиметровата сбирщина на самоковската автогара, вероятно статисти – масовици от филма “Кавказка пленница”, като съдим по кривите им физиономии.
Табела
Още във влака някои от нашите, живели преди в тази държава, обърнаха внимание на установените порядки, предимно от военно естество. Най-вече трябваше да се реши въпросът “А кто старший?”, задаван почти непрекъснато от тук насетне, от всеки който ни срещне, и сме повече от двама. Наследено било от комунизма, ако по улицата се движат хора, то непременно те да са група, под ръководството на “Старший”. И ако ви срещне милиционер и ви пита “Кто старший?”, непременно някой следва да се признае за такъв. При отрицателен отговор милиционерът продължава да чака, или може да приеме, че отговарящия му е старший, само защото отговаря вместо групата, въпреки, че отрича това. Алтернативите можели обаче да бъдат доста неприятни, а именно – неорганизираната група да се откара под конвой до участъка където да и се определи старший, първоначално на килия вероятно, а дотогава сам милиционерът да поеме тая почетна длъжност, или да се установи на място старшия, и да му се търси отговорност за това дезертьорство. Както и да е, стана ясно, че в Русия над всеки задължително трябва да има старший....
Та таксистите ни наобиколиха и се започна - “А кто старший?”. Понеже всички бяхме младши, не им се усмихна късмета и се разотидоха посрамени.
Нальчик се оказа град с много апетитни места – алкохолни магазини, пълни с водка, чудесен пазар, предлагащ какво ли не, приемливи цени, т.е. безумна евтиния. Продуктите обаче се оказаха качествени, включително и пиенето, както установихме по-късно. Пръснахме се по сергиите да купуваме ядене и пиене в предварително приготвените торби. Установих, че карамелените конфети марка “Сласть”, са особено добри, като и продаваните сладки на килограм. По нататък се мъдреха сергии с разни риби, балкарски топли мекици и .... видеотека. Супер хитовете бяха изнесени на тараба отпред. Мъдреха се заглавия като “Цепний пьос”, вероятно някакви ужаси и порно, за незапознатите с допълващи надписи от рода на “полная версия” и т.н.
Добре натоварени с мезе и бутилъчки водка по предназначение, марка “Приют 11”, се занесохме до маршрутка за Приелбрусието. След среща на добре барикадиран пункт на “ДПС”, както там се именуват катаджиите, се наложи да им даваме “глоба” по свободно избрана тарифа и на несъществуващо основание, но след кратък пазарлък намалиха размера от сто долара на човек до петдесет за всички, пък те нямало да ни издават документ са разхода..... В това време някакъв нещастник с Лада пълна със земеделска продукция тътри към мазето на пункта чувал с лук, вероятно глобата се плащала и в натура. Отсреща друг старшина сърдечно се ръкува със всеки преминаващ. И веднага си слага ръката в джоба... какво ли има там? Вероятно дезинфектант, това е мръсна работа, да се ръкуваш с всеки...... Въобще на КПП-то цари усилен гроздобер, есен е все пак, урожай събират... Следва т.н. регистрация в поселището Тырныаус, или както там му казват - град. Не след дълго се оказахме при Мишата – в дървена избушка насред гората в Иткол. Там има някои елементарни удобства и престоя се ознаменува с изпиването на няколко бутилки водка. На утрото – 07.09, предприехме възкачване до Новий кругозор и нагоре по пътя до Ледовая база. Изкачваше се доста стръмен склон в началото с някакви треви и изкачването се превърна в досадно тътрене. Горе на обсерваторията ни налетя “Цепний пьос”, несвязаный, и трябваше да заемем кръгова отбрана с щеките напред. Собаката джавка докато от една барака не се появи някакъв с вид на казак, от тия най-страшните, с бръсната глава и мутренски врат. Същия извика нещо и страшния звяр мигом си седна на задника, “ушите по гърба, опашката между краката”, и се изпари нанякъде. Ето кой бил Господ, боравещ с дървения Господ значи....
По пътя към Ледовая база
Към края на деня си слязохме в базата и отново се пресушиха няколко “Приюта”, разредени с газированая минвода “Безенги”. На следващия ден се качвахме пеш, поради липса на лифт до вр.Чегет, незнам кой баши. Там са една верига Онбаши, Бинбаши, Билюкбаши, но май до пашата не стигнахме в йерархията.
Чегет Карабаши
Затова пък докато наблюдавахме стената на Донгуз-орун, по същия се отчупи голям серак и направи сеир и землетресение докато слезе на ледника.
Лавина на Донгуз Орун
Минути преди да се вдигнат облаците фотографите успяха да снимат и гордостта на района – върховете Чатин-тау, Щчуровски, Шхелда и Ушба.
Върховете Чатин-тау и Щчуровски
Върховете Шхелда и Ушба
На връщане съответно ни спряха пограничници, и Ачо, тъй като е с по-голям мустак, го изгледаха със съмнение – сторил им се май като грузин, при все че грузински калпак си купи после, и аха да ни откарат в тюрмата, за нарушаване на пограничната зона.
Вечерта, съответно защото на следващия ден щяхме да се качваме на Приюта, “от северозапад нахлу хладен въздух, който през нощта обхвана цялата страна, а на отделни места и в планините преваля и пригърмя краткотраен с гръмотевици...”.
На 08.09 за щастие лифтовете работеха и в съпровод с руска делегация се отправихме с канатната дорога към по-високи биваци. В купето екскурзоводката на руската група не спираше да дъдне нещо, и беше много недоволна от разговорите ни, нарушаващи глашатайския й монопол. След като обяви 5 – минутна аклиматизация за групата й, руснаците се отнесоха нанякъде, а ние – по пътеката към Приюта, защото лифта към Бочките днес не работел.
Бочките
По пътеката срещнахме двама нещастници, натоварени обилно с провизии, тътрещи се нагоре. Техния тартор Серьожа Богомолов, също като тях, натоварен с по една торба във всяка ръка, но на гърба с микроскопични раници вещо ги насочи към някакъв камънак и те също изчезнаха в мъглата. След няколко часа, след като минахме покрай руините на “Приют одинадцати”, се домъкнахме до една дървена барака, която щеше да е /конц/-лагер за известно време.
Приют 11
През нощта времето, очевидно в наша чест, се развали окончателно и започна сняг, вероятно регулярна елбруска тридневна буря.
На следващото утро – 09.09, и ние като футболните национали, дето от тоя момент нататък няма какво повече да губят, се замъкнахме на Пастухов. Въпросните скали през следващите дни станаха аналог на майната, и ако искаш да разкараш някой просто го приканваш, “Богатире, ти що не идеш на Пастухова, а ?”. Там бе доста хладно, мъгливо и ветровито, и измизерувахме около час, за аклиматизация значи...
Скалите на Пастухов
Следващите четири денонощия се именуваха арест. Просто беше безсмислено да излизаш от чувала, пък и как после да се стопли пак това чудо? На “Погода плохая, вершина закроена”, и други неща се наслушахме надълго и нашироко от присъстващите специалисти. По едно време ни предложиха да ни качат провизии, а за едного и муниции. Човекът си поиска кибрит за тютюна, запитаха го Сколко?, той рече “два” и на утрото го приканиха да дойде да си вземе двата кашона спички, достатъчни да се взриви цял Елбрус. По определение дебилите приемали фактите буквално, а абстрактното, пък и въобще каквото и да било мислене при тях отсъства или е лукс...
На 13.09 в два часа през нощта излязохме навън да вардим за раттрак. Те там така си минават, по някое време, като градски транспорт... уж идеята беше, че може и да тръгнем нагоре. Само дето в Домбайски Кавказ гърмеше, трещеше и идеше насам, налягането падаше стремително, а мъглата – от гъста – по гъста. Е, няма да стане, рекох и си легнах след поредното студуване на “верандата”.
На Терасата
На другия ден ще си ходим. Слизаме на Бочките и там ядем като прасета наличното предоставено ядене. Там е толкова ниско, че можеш да си тичаш даже, без да се задъхваш като астматик на втората крачка. Но нещо ни гложде отвътре, и ето спазаряваме един богатир-тракторист със сомови мустаци и оня срещу рублевата равностойност на сто литра водка, в два без нещо идва с трака си, да ни буди да сме тръгвали нагоре. Пагодата не е много хубава, но поне налягането стремително се възкачва.
Дали не изтървахме момента
Товарим се като фашисти в трака и усмърдяни на нафта от комина потегляме към Пастухов. Никой няма угризения за замяната на “чистото” изкачване с “машинно” такова, предстои тежък ден /и нощ преди това/, да се качим, че да слезем и даже да се приберем в Иткол.
Вр. Итколбаши
Както му казват – доста било “амбициозно”. Никой този път не си прави експерименти с одеждата, който има пухенка я е навлякъл, а другите гледат. Тъмно е като в рог, а студът - сибирски. Малко преди Полката вече не си чувствам краката, ръцете отдавна служат за нищо, и при все това продължавам нагоре глупашката. Друг един си разпрал муцуната с някакво съоръжение за чистене на скреж от очилата, вградено в ръкавицата, докато си размазвал сопола и сега хвърля пръски кръв. Картини разни. Нещастието – пълно. И от време на време се разнася прочутата Елбруска смрад. На седлото се развиделява, а аз усещам, че краката ги няма. Дават ми медикамент за тях, но действието му се забавя някъде във времето. Колоната вече качва диагоналния траверс на западния връх, а аз прогресивно изоставам. Там където слънцето огрява върха спирам и си събувам обущата.
Траверс по склона на Западния връх – на заден план – вр.Ушба
Гледката е забележителна, а аз самия също представлявам гледка – супер екипиран от кокалчетата нагоре, а надолу – на бос крак. “Припичам” се и се мъча да върна кръвта от там дето е избягала. Крайниците имат хепатитено жълт цвят и отнема половин час да ги върна до задоволително положение. Обувам кофлаха на босо и поемам към върха, които се оказва на около 100-200м. Другите вече слизат. Престоявам едно известно време и си ходим надолу. В това време край нас се носят разни тълпи от хора, кой бързо, кой бавно, кой стои на едно място, а по физиономията му - изписано страдание. Тържеството дойде, когато по едно време видях Ушба ниско долу.
Поглед от Елбрус към вр.Ушба и Безенгийския район
Така й се пада си рекох, обадих се на тоз и оня от Полката и отново на път. Хубавото е, че на Източния връх има пълна телефонна връзка. А не като у нас, дето и в центъра на града я няма.
Последните метри
Одинадцати е в здрава мъгла. Всъщност мъгливо е до 4300, и стърчат само тук таме разни кавказки “четыретысячници” както им викат там –Донгуз Орун, Ушба, Тихтенген, Безенгийската стена и още тук таме по някой още.
Вр.Лейляк
На Бочките е топло, а “Канатная дорога” работи. Подлъгвам се, че съм слязъл, махам си очилата и утре вечер елате ме вижте. Здрави бамбукови клечки някой е набил в очите ми докато спя и сега ги върти по часовниковата стрелка. Вечерта – при Мишата, водката остава, всички са смазани и им се спи, баня виждаме за сефте след конц-лагера Освиен... Одинадцати. На сутринта си купуваме това-онова от Чегетската поляна и отпрашваме за Налчик. Там също си купуваме друго такова това-онова и се товарим на гарата. На мустакатите милицаите им проверяват документите. Подозрително изглеждали. Във влака започва пиршество, потушено със сила от униформените, завършило с отвеждане на лицата с мустаки за проверка и наказание. С гордост им се обяснява, че вече са в Русия, а не в Кавказ, пък ние си мислехме, че е едно и също. В Ростов сме много рано, по тъмно. Товарим се на волгата на някакъв таксиджия, когото твърде късно разбираме, че е вчерашен, а вечерта е преминала с доста водка. След операция “Страх и ужас по ростовските улици” стигаме на летището. Всички гранични формалности минават бързо и с много техника. Служителите само наблюдават и почти не влизат с вас в какъвто и да било контакт. Навън пък е мъгливо и не можем да излетим, затова пък водката се лее в отсъствието на милицията.
След “Ататюрк” и метрото цял ден се скитаме из Истанбул. Ядохме, пихме, михме си краката в Босфора, после пикахме в същия, дивихме се на конкурентната на нашата държава цигания, изслушахме песните на няколко следобедни мюезина, които да не се хабят, са се екипирали с тонколони по уличните лампи и през 30 минути ехтят техните парчета, все едни и същи. В това време разни мангали се дерат и си събират клиенти за дестинациите. Един с мутра, достойна за масовката на Роберт Родригес, го засякохме, че в продължение на 8 часа се дра – “Бурса, Бурса, Бурса-а-а-а...” Решихме, че му трябва прясно яйце и мляко за да не прегракне. Същия тоя тиквеник се оказа правоверен мислюман и дълго разкарва един китаец дръзнал да си купи билет за рейса му. Ту мястото вече било заето, ту после седнал до мислюманка, а не било редно, най накрая май го тикнаха в “машинното”. А казват, че “За китайци и кучета...” било в историята вече. След това - задръстване като софийското, шоферът – кара като голфаджия, аз не съм сигурен, че ще стигна жив до София, мъча се да спя, но от силното вълнение параходът много се клати. Малко след полунощ започват истинските дивотии – преминаване на пунктовете до Капитан Андреево. В турската част – митницата се премина в движение. От една дупка в някакъв сандък се подаде мустакат екземпляр, нещо изломоти и айде на следващото препятствие. Там обаче следващия мустакат малоумник нещо ломоти и мрънка. След услугите на тълмач, разбирам, че май трябва транзитна виза – нямал съм 24 ч престой. Мислено му тегля доста майни, накрая получавам печат. В това време процесията се точи пеш по нататък към следващата барака. Навсякъде е мръсотия, търкалят се боклуци, и така разбирам, че това е България. От поредния сандък изпитателно ме гледа граничен полицай, сякаш съм му изял баницата. Удря и той печат и се устремяваме към поредната дивотия – нашата митница. Там половин час чакаме да дойде някакъв герой, с вид на Ивайло – селският вожд, навлечен с ватенка, закопчана само на най-горното копче, защото шкембето пречи, на ръкава с надпис – митница. “Аха, я сега да видим кой какви подаръци носи”, започва гладникът. Вперил очи в чохълите, клати мутра и настоява да види какво има вътре. Обясняваме му откъде идем и какво има там. Той заинтригуван ни пита – а в Кавказ има ли едни козли с ей такива рога и едни барани с други такива. Успокояваме го че има всякакви, а си мисля, че по голям баран от него надали има в целия район и да пуска рейса да си ходим, че си отвисяхме там. Та събрал положителни впечатления от “Южната европейска граница”, “вратата към цивилизацията”, “слънцето на всички КПП-та”, псувам дълго и продължително гениите построили всичките тези идиотски съоръжения. Изведнъж рейсът спира за пореден път. Пак си представям слизания и ходене дълго време пеш в тъмното без челник към следващото препятствие, ама се размина тоя път. Оказа се някакъв пресушен трап като пясъчник. Запознатите казват, че тас се правела дезинфекция на автобуса. Т.е. фактическия състав бил – минава рейса през локвата и после си плащаш някаква такса. Поради липса на локва сега се събира само такса. Идиотия без граници. Ето това е границата на България. Като капак на всичко се чува някакво радио, което тръби последните новини за присъединяването към Европейския съюз... Очевидна е липсата на “Отец народы”, както със страхопочитание му казваха в Кавказ на Йосиф Висарионович – виден кавказки бек /ръководител, вожд, учител/. Тази цигания и при турците я няма, нищо, че се съмняват в техните “европейски” качества, а пък за Кавказ с руските милитаристични порядки въобще да не говорим. Но направили своя “цивилизационен избор”, с преровен ръчно багаж, газим мръсотия и боклук сред порутени бараки, препираме се с невменяеми чиновници, но важното, че вече не ни питат кой е старши...
https://www.climbingguidebg.com/index.p ... ay&sid=931Владимир Владов